веднъж изритах
котка - уличница и помиярка -
преметна се във въздуха
и от там ме срещнаха
очите й
в които нямаше ужас
а само недоумение

после се затътри към храстите
с влудяващото примирение
на дрипав скитник
комуто са отказали
къшей хляб

оттогава е всъщност
дупката в гърдите ми
която зее като празна яма
и през която преминават
ветровете, бурите и градушките
но никога слънцето...

Началото е в изритването. Първично. Спонтанно. Неподправено. Подире му е самразпването с казионните морални присадки, с присъщата им прагматичност и тежък грим...

Знам, че е банално, но нямам друга дума - страхотно! Всеки е имал моменти в живота си, за които не иска да си спомня. А когато си спомни, срам и разкаяние свиват душата му. Ако има душа...